Поредното ни ловно пътешествие, по скоро може да се нарече експедиция, започна в края на март с полет от София през Москва до Норилск, Русия. Този град се намира на 69 градуса с.ш. и е най-северния град в Сибир, а също така е и един от най-замърсените градове в света, благодарение на изключително големия добив на никел, кобалт и други метали.
След 4 часа полет от Москва (разликата във времето с България е 5 часа) рано сутринта нашата група състояща се от мен, трима ловци и един придружител и представител на руския организатор, който съгласно руските закони задължително трябва да придружава оръжието, кацна на летище Аликел. Тъй като Норилск е затворен град за чужденци ние предварително имахме издадени специални разрешителни и поради това оформянето на оръжието (всеки ловец носеше по една карабина и едно гладкоцевно оръжие) не просто формалност и службите за сигурност на летището много внимателно провериха номерата на пушките. Всичко документи бяха наред и не след дълго си получихме багажа и отвън ни чакаха местни организатори с два джипа. Температурата беше -30 градуса, но духаше силен вятър, което правеше студа още по-непоносим. Набързо натоварихме багажа си и оръжието и се отправихме към основната база на организаторите, която беше на 5 км от Норилск и около 45-50 км от летището. След около 40 минути вече бяхме базата – дървена къща на 3 етажа. Вече ни чакаше готова богата трапеза с различни видове сурова местна риба, гореща супа, салати и т.н. Докато хапвахме видяхме как голям автовоз товари снегоходите, с които щяхме да пътуваме в последствие. Тъй като до мястото, от където вече щяхме да продължим до ловната територия само със снегоходи, разстоянието беше 130-140 км, автовоза тръгна по-рано, за да може да е там навреме.
След като се постоплихме и нахранихме трябваше да си облечем ловните екипи, с които ще пътуваме със снегоходите. За тези сурови условия трябваха специални дрехи – пухено ветроустойчиво яке, задължително термо бельо, маска за лицето, защото при движение със снегохода със скорост 80-90 км/час при температура -25/-30 градуса можете да си представите какво ще е без подходящо облекло. Обувките също трябва да се специални пригодени за температури от -60 градуса и по-ниски. И така не след дълго бяхме готови и този път се качихме всички в микробус, местните организатори отидоха да ни регистрират в милицията, тъй като е задължително за всеки чужденец и при заминаване, ако нямаме нужните документи и печати, не можем да напуснем града. След около2 часа пътуване пристигнехме на мястото на срещата в малкия град Дудинка на брега на река Енисей.
Там вече ни чакаха всички – снегоходите бяха свалени от автовоза и наредени един до друг като за изложба. Някои бяха чисто нови Yamaha и 2-3 годишни Ski – Doo, оборудвани с GPS, подгряване на ръкохватките, джобове отстрани за поставяне на оръжието. За всеки ловец имаше отделна машина, а по предварителна информация аз трябваше да се возя при някой от местните. Но се оказа друго! Моторните шейни бяха повече и един от организаторите Володя ме пита: „Васил, карал ли си досега моторна шейна”. „Не” – отговорих аз. „Е сега ще трябва да се научиш”. Нямах избор. Трябваше да се справя. И така, разпределихме се по шейните – тримата ловци, аз, трима от месните и другия придружител от нашата група се качи заедно с Володя. Предстоеше ни 150 км пътуване със снегоходи по замръзналата река Енисей, пресичайки тундра и лесотундра. На места терена беше доста труден, неравен, изпълнен с множество бабуни, дървета. Но като се движехме по реката беше доста по комфортно и лесно за управление.
След около 4 часа пристигнахме в ловната база. Хижата представляваше сравнително нова дървена постройка на два етажа, долу голям хол с кухненско помещение и горе спално помещение с 6 легла, т.е. за нашата българска ловна група. На 10-15 м от къщата беше построена и руска баня, където имаше и помещение за къпане. Като цяло за такова сурово място, до където няма нито автомобилен, нито жп транспорт, условията бяха като в хотел 5*. Комуникацията до там е единствено със снегоходи, когато реката е замръзнала (а това са около 9 месеца в година) или хеликоптер и със моторни лодки по реката, когато леда се разтопи за 2-3 месеца.
Разтоварихме малкото багаж, който носехме с моторните шейни и седнахме изморени да вечеряме. Изморени от дългото пътуване от София до Крайния север хапнахме набързо и легнахме да поспим.
На другия, първи ловен ден, станахме в 8 часа и вседехода с целия ни багаж и провизиите нужни за престоя ни вече беше пристигнал след 15-16 часа път през тундрата. Закусихме с чай и руски колбаси и след около час вече бяхме готови облечени с екипите. Погледнах термометъра. Беше -22 градуса, което си е направо топло са това северно място. Моторните шейни ни чакаха паркирани пред хижата (всяка вечер ги прибираха в гараж поради ниските температури). Тримата ловци и трима местни организатори водачи тръгнаха да търсят един от най-желаните от всеки ловец хищници – полярния вълк. Поради това, че за да достигнат до откритата тундра трябваше да се премине 40-50 км през гора, руснаците ме увериха, че за човек без никакъв опит (единствено тези 150 км, които бях карал на идване) е много рисковано да се управлява снегоход с висока скорост между дърветата, ме оставиха в базата. Предложиха ми да тръгна със вседехода за наблюдение из района, да проверим дали има следи от животни и ако има да съобщим по сателитния телефон. Цял ден обикаляхме из района, като от време на време спирахме на малки езерца, които намирахме с GPS, пробивахме леда и проверявахме за риба. Върнахме се в базата около 18 часа и ловците още ги нямаше. След около час се върнаха. Разказаха, че не са видели следи от вълк, единствено на лисици. Там обитават няколко вида: полярна (бяла лисица), червена лисица и „голубая” лисица.
По-късно докато вечеряхме ловците разказаха, че са изминали за деня около 150 км. На места снега е бил доста мек, поради рязкото затопляне на времето (температурите се качиха до -10 градуса) и няколко пъти са затъвали и се е наложило да се дърпат и вадят от дълбокия сняг.
През следващите 2 ловни дни ситуацията беше подобна, с изключение на това, че двама от ловците отстреляха общо 4 полярни лисици.
На 4-я ловен ден организатори предложиха да тръгнем към по-отдалечена ловна територия и да нощуваме там една или две вечери, тъй се губи много време ако трябва да се връщаме към нашата база. Ловците се съгласиха и сутринта всички поехме към района на малкото селце Тухард. Междувременно вседехода беше изпратен в противоположна посока да разузнава друг район за следи от вълци и северни елени, които са основната храна за този хищник. Където се забележат стада от северни елени със сигурност в района ще има и вълк. Бяха заложени също и примамки на 3-4 места.
По време на пътуването ни до Тухард не забелязахме нищо. Главния водач караше напред със снегохода си, като от време на време се шмугваше измежду храстите по брега да провери дали там не се крие дивеч и да го подгони към нас. Ние се движехме успоредно с него по реката, но на 50-на м назад. Но за съжаление следи от полярен вълк нямаше.
Късно вечерта бяхме в Тухард, място обитавано основно от газовици, настанихме се в техния „хотел”, вечеряхме и се легнахме.
Сутринта станахме рано и поехме за пореден ден из необятната тундра на Крайния север в търсене на този считан за неуловим звяр – мечтания полярен вълк. Но не след дълго, както карахме, главния егер изведнъж вдигна ръка и даде знак, че е видял следи и започне преследването. Тук трябва да уточня, че ловците се бяха договорили помежду си всеки ловен ден кой да кара най-отпред непосредствено след главния водач и в случай, че се забележи вълк същия ловец да започне гонитбата. И така, в случая това беше единия от ловците, които беше отстрелял вече две лисици. Започна бясно преследване по следите и след около 20-30 км забелязахме вълка. Водача и ловеца продължиха към него, а ние се опитахме да го заградим, в случай, че хищника реши да тръгне в друга посока. След още около 10 минути преследване с мощните (около 90-100 к.с.) снегоходи ловеца вече беше на около 15 – 20 м от вълка. В този момента той спря, много бързо извади пушката си Бенели 12 калибър (избра да стреля с гладкоцевното оръжие, имаше на разположени също и ловна карабина) и стреля. Вълка падна! Радостта му беше голяма. Последваха снимки, поздравления, по глътка водка за сгряване.
След като се прибрахме в Тухард претеглиха вълка. Беше 60 кг. Средно голям екземпляр, като се има предвид, че полярните вълци достигат до 110-120 кг, според изказванията на местните.
Вечерта дълго говорихме и обсъждахме емоционалното преживяване и си пожелахме в оставащите няколко ловни дни и другите двама ловци да имат същия успех.
За наша голяма радост така и стана. На сутринта получихме информация, че за забелязани следи от вълк недалеч от Тухард, където местните отглеждат много домашни северни елени. Моментално потеглихме и се стараехме да се движим възможно най-бързо, за да не изпуснем евентуално този появил се полярен вълк. След около 2 часа лудо каране и ние самите видяхме следите и ги последвахме. И настина егера видя вълка на около 800 м пред нас. Водач на колоната вече беше единия от двамата ловци, които все още нямаха отстрелян вълк и той даде пълна газ на моторната си шейна. Хищника бързо беше застигнат и с един точен изстрел от около 100 м, този път стрелбата беше с нарезно оръжие, карабина Блазер R93 в калибър 300 Weath. Mag, вълка остана на място без да мръдне. Отново настъпи страхотна радост, вълнение. Вълка беше едър, може би около 70 кг. Страхотен екземпляр.
И така вече двама от ловците взеха своите прекрасни трофеи от полярен вълк. Оставаше само късмета да споходи и третия ловец. Но имахме само един пълен ловен ден и деня за връщане към Дудинка.
Веднага след отстрела на втория вълк тръгнахме към нашата основна база. Пристигнахме късно вечерта и много изморени от дългото пътуване със снегоходите вечеряхме набързо и легнахме да спим.
Сутринта станахме рано и към 8 часа вече бяхме закусили и готови за поредното изпитание, на което щеше да ни подложи тази сурова природа. Двамата ловци, които вече имаха своите трофеи решиха да не излизат на лов. Мен също ме помолиха да остана в базата с цел групата да бъде по-компактна и да се движи по-бързо. Всички пожелахме „на слука” и ловеца и двамата професионални руски ловци потеглиха оставяйки снежна диря след себе си.
Аз и останалите двама ловци отидохме как видим как се провежда традиционния местен риболов на замръзналата река Енисей. Качихме се на моторните шейни и след около десетина минути вече бяхме на мястото. През лятото, когато леда по реката се разтапя местните залагат мрежи и след като реката замръзне редовно правят дупка е леда и проверяват дали се е хванала риба. В случая имаше 5-6 броя – щука и налим.
Не след дълго се върнахме в базата и с нетърпение очаквахме информация от ловеца и двамата руски егери. Но такава за съжаление нямаше. Към 7 часа групата се върна и разказа, че са видели следи, но явно вълка е влязъл навътре в гората, където снега е много дълбок и мек и е невъзможно моторните шейни да се движат. Оставаше ни само една единствена възможност да вземем още един вълк по време на пътуването ни обратно към Дудинка на следващия последен ден.
Трябваше да съберем целия багаж още вечерта, защото вседехода щеше да тръгва през нощта, за да бъде в основната база в Норилск, когато ние пристигнем на следващия ден вечерта. И така, натоварихме всичко и ни остана само да пием по една водка, да хапнем и да лягаме.
Сутринта в 7 часа вече бяхме на закуска. Температурата беше -27 С. След час вече бяхме готови за тръгваме обратно към Дудинка. Пътят беше около 150 км и се надявахме да попаднем на вълк. Колоната поведе главния местен организатор и след него разбира се ловеца, който толкова много жадуваше за своя полярен хищник. След около 50-60 км каране чудото се случи! Водача забеляза пресни следи и той даде знак на ловеца да го последва. Ние изостанахме малко, за да не ги притесняваме излишно. След 2-3 км по следите наистина видяхме вълка, който се бе насочил да се вмъкне в гората, където нямаме шанс. Обаче моторните шейни са доста по бързи и ловеца и водача застигнаха звяра на отстрелно разстояние. Тъй като в движение не може да се стреля, докато ловеца спре вълка беше вече на 80 – 90 м, но бързо беше повален от куршума на карабината Браунинг в кал. 300. След минути вече всички се събрахме при отстреляния трети полярен вълк. Страхотна радост. В последния възможен ловен ден и третия ловец се сдоби с този прекрасен трофей, който никой друг (освен разбира се тези трима смели и изключително издръжливи българи) ловец в България няма. Поздравихме ловеца и тъй като ни чакаше още път набързо направихме снимки и продължихме.
Попътно беше отстреляна и една росомаха. Това е много здрав и също много труден за лов хищник от семейство Порови. Имахме късмет да ни излезе на пътя и Бенелито не му прости. Отново снимки и поздравления. Докато стигнем до Дудинка видяхме още следи от лисици, но нямахме време, а и не бяха вече толкова интересен обект на лов.
Към 7-8 часа вечерта бяхме в Дудинка, където чакаше автовоза да прибере моторните шейни, а ние се качихме на минибус и продължихме към Норилск. Там ни настаниха в хубав хотел, вечеряхме, обсъдихме лова на чаша водка, различни риби и морски дарове.
Полета ни за Москва беше рано сутринта. Двамата джипа отново ни взеха от хотела и ни откараха до летището. Нямаше проблем с документите за оръжието. След 4 часа бяхме в Москва, от където се качихме и на самолета за София.
Така завърши тази трудна, емоционална ловна експедиция в крайния север, зад Полярния кръг, където ние бяхме първите българи посетили тези сурови територии за лов.
В. Табаков – мл.
